На 22 септември 1957 година е роден Ник Кейв

Любовта е винаги обещание, а аз обичам да давам обещания ~ Ник КЕЙВ

На 22 септември 1957 година е роден Ник Кейв – музикант, композитор, стихотворец, създател, артист и сценарист. Този месец излезе шестнайсетият студиен албум на групата му The Bad Seeds, наименуван Skeleton Tree.

Владетелят на загадъчните и печалните селения се завръща и с нов филм – One More Time With Feeling, който е издигнат към странните и мъчителни разкази на Кейв и съдържа изявленията с музикантите, живи осъществявания и размишления върху нещастието, белязала музиканта - гибелта на 15-годишния му наследник, който предходната година почина след рухване от канара.

За майстора на мрачната лирика и различния, образован тон изкуство е самобитен акт на възмездие против безсмисления, леден и неправдив свят. През целия си живот Кейв твори с концепцията, че рано или късно, болката ни застига, само че постоянно съумява да откри вярната форма, в която да побере цялото това комплициране.

От психозата вътре в мен аз до момента не съм се освободил. Може би съм престанал необмислено да приписвам възприятията си. Сложих живота си в ред и в прочут смисъл моят живот постоянно е бил организиран по избрана скица, дори и в най-безразсъдните времена. Създаде се някакъв чудноват, отработен порядък. И с помощта на това се усещам обвързван с действителността. Иначе не би имало напълно никаква спирачка. Моят обикновен темп на живот - това е всичко, което ме държи в този свят.

Светът безусловно полудя, тук няма какво да се добави. Възприемам това като насочна точка, като даденост. Така е било постоянно и до момента това за мен е насочен миг.

Мястото на живот безспорно оставя отпечатък върху творчеството, само че аз пребивавам главно в своето лично въображение. А на този адрес е комплицирано да бъда смутен, имам имунитет към обкръжаващата реалност.

Разбира се, самичък по себе си светът е нечистотия. И все пак има доста неща, почтени за обич. Различни дреболии. Трябва да заобичаме дребните неща в нашия живот.

Много от дълго време попитах някого: защо да пиша. Отговорът беше подобен: за любовта и Бог. И аз помислих: добра концепция.

Ако извадиш любовта от уравнението, просто няма да има защо да пиша.

Рок звездата би трябвало да се старае да бъде почтена. Дори опитите важат.

Безсънието е най-хубавият опиат за творчеството.

Не може да си позволим да сме безделници. Да бачкаш по някоя неприятна концепция е по-добре в сравнение с да не бачкаш въобще. Не можеш да схванеш цената на концепцията, до момента в който не я реализираш.

„ Вдъхновение “ е дума, която се употребява от хора, които фактически не вършат нищо.

Трябва да бъдеш безсърдечен към това, което си написал. Иначе нямаш никакво право да се отнасяш към своето творчество добре. Ако ти не можеш да вдигнеш скалпела над своите творби, то те постоянно ще останат чудовищни изроди, покрити с брадавици и вкостенели израстъци.

Аз не пиша щастливи песни, само че кой ли написа. Наистина не познавай никой, който да написа такива песни.

Харесвам песните, които не можеш да видиш във въображението си, тези които са писъци от сърцето, директни песни, които вършат rock & roll музиката толкоз прелестна.

Вероятно това да владееш добре един инструмент си има и своите проблеми. Защото колкото по-добър ставаш, толкоз повече започваш да звучиш като елементарен китарист.

Случва се да си помисля, че мога да пея по-добре, само че нормално откривам, че не мога.

Не пиша когато съм депресиран. Ако съм депресиран, което в реалност се случва рядко, не върша нищо. Сещате се, не съм в положение да върша каквото и да е.

Напук на това което си мислят хората, не желая да съм тъмен от самото начало. В реалност диря някакъв тип светлина и постоянно съм доста благополучен, като я реализира.

Винаги има болежка. Има едно нещо, което ти е обезпечено в живота, че постоянно ще има остатък от болежка.

Основната клопка в актуалната музика е по този начин нареченият „ професионализъм “. Не знам къде се дяна остарелият, добър, мамка му, рокендрол. Имам възприятието, че музикантите нямат право на неточности, на неуспех, да се вслушват в личните си чувства.

Кайли Миноуг е най-хубавото нещо, което се е случвало на австралийската музика.

Израстнах в Австралия – в страна, която в никакъв случай не е имала своя просвета, с изключение на, несъмнено, културата на туземците. И, вероятно, точно за това аз повече от всичко съм и признателен – за това, че тя ме накара да диря неща в други страни. А търсенето си мисля, че е най-важното.

Ако се огледате, примирението е страшната болест в есента на нашите години. Аз работя крепко, с цел да предотвратя това.

Харесва ми да мисля, че можем да създадем всичко с живота си, което ни пристигна мислено.

Единствените хора, които могат да кажат, че са щастливи остарявайки, са тези, които към момента не са остарели. Всеки ден тази концепция ме прави все по-малко и по-малко благополучен.

Колкото по-стар ставам, толкоз повече усещам някои духове – изключително дамите в моя живот – излизат от сенките и стават от ден на ден част от живота ми.

Най-големият ми боязън е да изгубя паметта си, тъй като паметта е това, което сме.

Това да си родител може да те трансформира в ужасяващ човек, тъй като си тласкан непрестанно до лимита си.

Обожавам съветската литература. В учебно заведение имахме един естествен преподавател и той беше по литература. На него дължа любовта си към Достоевски. Аз бях ученолюбив младеж и започнах да откривам за себе си съветските писатели един след различен: прочетох Толстой, Гогол, Тургенев, разказите на Чехов. Растях и поумнявах с тези книги. Всичко, което най-вече оценявам в живота, научих от книгите. И изключително ми харесва Достоевски.

В учебно заведение бях антимагнит за дами.

Всичко, което е казано за мен, ме наскърбява. Без значение дали е правилно или не.

Прекланям се пред човешката нужда да се има вяра, в съществуването на нещо отвън самите нас. Много ми е близка и разбираема способността на хората да усещат наличието на външни сили. Бих споделил, че това е такава съществена нужда за човек, както храната и секса. Така е било от незапомнени времена, по този начин е било във всички култури – ние имаме вяра, че има някой над нас. Така сме програмирани генетично. Стана фешън да се присмиват на хората, които имат вяра в нещо единствено за това, че тяхната религия се основава на глупави хрумвания. Да, несъмнено, концепциите са безусловно глупави. Но персонално на мен ми се коства, че самата нужда от религия е доблестен инстинкт, характерен на човешката раса. Да, нелепост. Да, вярванията са неуместни. Но на мен ми харесва самата концепция за религия в неуместното, тъй като не е наложително всичко в света наложително да бъде разумно и научно. Не съм акредитиран да обмислям на тази тематика, тъй като към този момент съм жив, само че нямам доверие в задгробния живот. Мисля, че гибелта въпреки всичко е край, само че все пак… Каквото и да е, поканвам се да не преставам да пребивавам. Рано или късно всичко ще свърши, тъй че по-добре е да се любуваме на живота с всички сили и да го изживеем потребно.

Искам да мисля, че на Бог му е все едно, имат вяра ли в него хората или не, приказват ли за него или мълчат. Той е Бог, и не е задължен да се интересува от такива дреболии.

Потиска ме обстоятелството, че болшинството хора имат вяра, че Господ съществува, с цел да им служи и по всякакъв начин да им оказва помощ. За тях Господ е пиколо от космоса, на което може да позвъниш във всеки миг, когато ти потрябва. Защото те не могат да схванат, че Господ съществува за това, да ни даде опцията и силата да се оправяме сами в личните си каузи.

Аз съм набожен човек. Не отивам на черква и не числя се на никаква съответна вяра, само че имам вяра в Бог. Мисля, че това му е задоволително.

Аз имам вяра в Бог, както и в русалки.